Визуализация медитация за СЪРЦЕТО и ЛЮБОВТА

Визуализация медитация

за СЪРЦЕТО и ЛЮБОВТА

Хубав ден е днес! Много е силен в мен импулсът да се откъсна за малко от реалността и да насоча мислите си към моето сърце. Отправям поглед към синьото небе, потъвам в неговата безграничност. Мислите ми са като бели птички, които виждам как политат към него и се разтварят в неговата синя мека безкрайност. Усещам как устните ми се разтягат в усмивка, когато в ума ми се появява думата “сърце”. Виждам как се проектира на синия небесен екран голямо пулсиращо червено сърце! Моето сърце! Неговите пулсации са като бяло-червени вълнообразни сияещи линии, излизащи от него чрез всяка пулсация. Те се носят като нежен воал на синия необят, който ги прегръща и разнася надалеч във всички посоки. Те излъчват моята любов, любовта, с която е изпълнено сърцето ми!

Любовта в мен е безгранична, искрена, всеотдайна, всеобхватна! С всяка пулсация на сърцето ми я разпръсквам в пространството около мен. С нея обгръщам хората, с които общувам, не само тях, а и всичко около мен. Жизнерадостно я изпращам мисловно телепатично към всички хора, които обичам, които не са в близост до мен. С любовта си ги благославям, всеки да е здрав и успешен в делата си, щастлив и обичан-обичащ по своя си начин. Тази любов, която струи от сърцето ми, небето поема и разпраща във всички посоки, без ограничения в пространството. Така тя достига всекиго и всичко, до което-когото се докосне – искрена, чистосърдечна, жизнерадостна.

Приемащите я ми отвръщат с любов. Любовта ми пътува обратно към мен обогатена, наситена с още любов, от всички посоки, където вече е била. Приемам я с благодарност, с признателност, с радост. Това ме прави още по-силна духом, дръзновена, сияеща. Така пътуват мислите ми, летят като бели птички в синия небосвод. Не усещам как времето лети, защото когато съм в безкрая, то не съществува. Вдишвам дълбоко въздух, изправям снагата си. усещам се по-висока, отколкото реално съм. Любовта, която изпълва сърцето ми, ме прави голяма.

Замислям се отново, този път – за моя живот, за вече изживяната част от него. Връщам лентата на изживените събития назад във времето. Те се явяват в съзнанието ми като дълга влакова композиция. Локомотивът съм аз, а вагоните са всяка изминала година от живота ми. Поглеждам на тях отвисоко, осъзнавам, колко пълни са те, колко много информация тегля като локомотив във всеки нов ден от живота ми след себе си. Осъзнавам и че се усещам много тежка точно заради този товар, тежа много, защото не съм спирала, за да разтоварвам вагоните познания и опитност, които всеки ден съм събирала. Някои от вагоните са претоварени. Разбирам, че е нужно да спра, да огледам съдържанието на всеки един вагон изживяна година живот.

В този момент преминавам през зелени поля, които се простират надалеч от двете страни. Представям си как като машинист спирам движението на локомотива, слизам от него и уверено се насочвам към последните вагони – годините живот в детската ми възраст. Обзема ме нарастващо вълнение. Много пъстроцветни картини от детството ми преминават като на забързан каданс през спомените ми. Това, което търся в тях, е любовта! Имаше ли я, нямаше ли я, от страна на майка ми, на баща ми към мен. Избрах ги за мои мама и татко, а те – дали ме обичаха, както аз бих искала и очаквах от тях, да раста и се подготвям за новия си живот с тяхната любов и подкрепа към мен?

Сърцето ми се свива, сякаш любовта я няма там. Чувствам, как това съкровено чувство в мен е било ограничено, дори понякога липсващо. Във вагоните на детските ми години има много товари от такъв характер, сиви на цвят. Има и много пъстроцветни, жизнерадостни, преизпълнени сияещи от любов! Любовта от общуването с птичките, врабчетата, които сръчно ловях, давах им от любовта си в ласки, после ги пусках на свобода да летят, разнасяйки и моята любов в полета си. Припомням си любовта към цветята, към дърветата, към малките животинчета, които съм виждала тогава.

С такава любов са изпълнени вагоните на времето-живот в детските ми години. Отварям вратите им и давам възможност на всички спомени потънали в сиви окраски да напуснат вагоните, да останат само пъстроцветните. Като сиви птици виждам как негативните спомени, в които няма любов, всичко, което е натъжавало сърцето ми, което го е лишавало от любов, излита на свобода, потъват в зелените поля под синия небосвод. Като меки нежни воали зелена и синя енергия те ги обгръщат и подпомагат да се разтворят в тях.

Наблюдавам този процес и усещам как сърцето ми се олекотява и изпълва с облекчение. Отивам сред зелените поля, лягам в меката трева, широко разперила ръцете си настрани, с усмихнат поглед към безкрайното синьо небе. Сякаш и аз се разтварям в прекрасните омайващи синьо и зелено. Затварям очи, извън реалността съм в този момент. Поемам от енергията на земята и на небето, с духа си плувам в синьо-зеления океан любов, с която се изпълва сърцето ми. Насищам се, изправям се. Протягам ръце към небето, после се покланям на земята, с благодарност за всичко, с което ми помагат и ме обогатяват. Вагоните на годините живот в детството ми са вече пъстроцветно сияещи.

Насочвам се към следващите вагони, тези на моите години живот в подрастващата възраст. Тук спомените са в различни багри. Има пъстроцветни, но и тези в сиво не са малко. Как в тази възраст учих и възприемах уроците на любовта, във всички нейни форми и проявления? Отново лавина от спомени нахлуват в съзнанието ми. Спокойно и сръчно давам наставления на негативните спомени в различните нюанси на сивото да се отделят от другите да се насочат към вратите на вагоните. Изказвам им сърдечна благодарност с признателност, че са присъствали със своята роля в живота ми, че съм им признателна за всичко, на което са ме научили, с което са обогатили житейската ми опитност.

Време е вече да напуснат спомените ми, сърцето ми да се разтовари от всичко, което го е натъжавало, свивало от мъка и болка, причинени от други хора към мен, волно или неволно, осъзнато или неосъзнато, което ме е разплаквало, което ме е карало да издигам високи защитни бариери като инстинкт за самосъхранение. Любовта в сърцето ми се разтоварва от излитането на тези сиви ята птици от тези години живот. Усмихвам се, знам, че и те с радост ще потънат в синьо-зелената блага енергия, която ги поема, в която те напълно се разтварят. Радостна съм.

И тези вагони разтоварих!Сядам за малко на земята, за да си почина, да усетя радостта в сърцето си от добре свършената анализ-ретроспекция на миналото ми. Удовлетворена съм от резултатите, които постигам, как разтоварвам вагоните житейска опитност от непотребното, вече извършило мисията си за мен, да е ролята на мъдър учител провокатор-мотиватор за мен и по трудния начин, чрез болката, страданието, загубите, да усвоявам уроците на любовта, във всички нейни форми и проявления.

Един въпрос изпъква все по-ярко пред мен. Дали в миналото съм осъзнавала, какво е чувството да обичаш себе си? Добър въпрос. В анализите си осъзнавам, че дори не съм знаела какво е това – да обичаш себе си. Стремяла съм се другите да ме обичат и аз да обичам другите! Едва сега осмислям, че неразбирането на нуждата да обичаш себе си ме е довела до натрупването на много негативни изживявания, натрупани товари във вагоните на отминалата житейска опитност.

Уверено се изправям и оглеждам следващите вагони, от младежката ми възраст. След това преминавам към тези на средната ми възраст, после към тези на зрялата. Отварям вратите на всички вагони, включително и на този, който е точно зад локомотива. Синевата на небето и зеленината на полята поемат огромните ята сиви птици, излитащи от влаковата композиция. Като спирала се завихрят в небосвода, отдалечавайки се все повече и повече от мен. Накрая са като малка точка, която също се стопява.

Изгрява слънце, което със златистите си лъчи огрява мен и всичко около мен. Пъстроцветните ярки цветове на хубавите спомени във вагоните заблестяват като вълшебни кутии, готови да покажат своите вълшебства. Любовта в сърцето ми е изпълнена с тях! Чувствам се олекотена, пречистена, обновена, възродена! Любовта ми е силна, възторжена, сияйна, творяща, подпомагаща, съзидателна! Насочвам я най-вече към себе си. В душата ми се разлива мека нежна топлина. Едва сега разбирам колко пълноценна се чувствам, когато любовта в мен извира от мен, осъзнавам, че аз самата съм цялата любов! Любовта си излъчвам към всекиго и към всичко, влагам я във всички мои занимания! Това ме прави щастлива жена, творец, същност.

Качвам се отново в локомотива, задвижвам го напред. Пътят пред мен е огрян от слънчевата светлина и от светлината на необята. Любовта е горивото на моя влак-живот! Вече зная как да селектирам и да изпълвам вагоните на годините-живот само с пъстроцветни опитности, като резултати от събитията, през които преминавам всеки ден. Нежна приятна музика озвучава пространството около мен.

Мило мое сърце, обичам те! Нека от теб с лекота изтече всичко нова, което те е наранявало, натъжавало, ограничавало, разболявало, обременявало с непосилни спомени, от всичко изживяно в досегашния ми живот! Пулсирай със силата на любовта, която те пречиства, обновява, възражда! Нека любовта тече по всички кръвоносни съдове и ме прави сияеща, пълноценна, щастлива жена! Животът е прекрасен! Животът е пътуване! Той е любов! Любовта твори пъстроцветие и жизнерадост! С тях се изпълва моят живот!

Така да бъде! Амин.

Галя Йосифова